Рано или късно човек опира до физиотерапията и започва да се усеща като превалил житейския си връх. Затова и докато съм се упътил към медицинския кабинет, се зареждам с подходящи четива. Два вестника, единият се саморекламира като „пенсионерско издание № 1 в България“, другият е двуезично издание. На руски и български. Прочитам го развеселен, но малко с усещането, с което човек си чопли в дупка в зъба, пълна със застояла храна. Хем е неприятно, хем смърди, хем не може да се спреш. Списано е в най-добрите традиции на „Работническо дело“. Поздрави за осми март. Катюши блъскат по русофобите, карикатури за НАТО, певици, влюбени в Беларус, православно отче-летец, българска баница в Крим. След края на пускането на ток и лазер по кокалите ми, установявам, че съм приключил и четивото. Усещането е като да прелистваш „Енциклопедия на мъчението“ в седем тома от оня иракски богослов в средата на двадесетия век. Назидателно, неприятно, но не може да се откъснеш от него.
Но другата ми находка, напълно случайна, е тази, която ме освежава.
Сред купчина изхвърлени книги под един шипков храст намирам и това.
„Аламинути“ на някоя си София Смолницка, за която, признавам, за пръв път чувам, издание от 1988 година. Другите книги са безинтересни (е, признавам, заглеждам едни писма и дневници на Лорд Байрон), но определено не се вълнувам от медицински учебници от социализма. Това обаче е друга бира. Прелиствам я набързо, докато видя какво има вътре и веднага я прибирам. Харесва ми, че аламинут може да е всичко. Само да е пържено или панирано на тиган. Кюфета, пържоли, риба, сланина, яйца, кавърма. Каквото се сетите. Липсва ми цяло прасе на тиган, обаче. Явно то не може да е аламинут. Язък.
Тази широка дефиниция определено ме вдъхновява, докато куцукам към вкъщи.
За по-малко от минута го измислям тоя аламинут. Трябва ми следното:
- Пуешко филе (колкото искате, аз си купувам голямо парче от 600 грама);
- Две яйца;
- Чаена лъжичка черен пипер;
- Сол на вкус;
- Около 200 грама бяло брашно за панировката;
- Масло за пържене, щедра бучка от двеста грама, примерно;
- Бучка масло за сервиране накрая.
А аз определено имам историческа обремененост, да не кажа направо детска травма, около шницела. Като човек, прекарал половината си детство преди 1989 г., помня много добре какво минаваше за шницел. Че и по време на прехода беше същото. Навсякъде се приготвяше и сервираше с удивително ниво на долнопробна стандартизация. И представляваше джапанка от евтина сивкава кайма на тънък пласт, която миришеше на сода. Панировката отгоре се къдреше рошава и подгизваше щедро от олио при пърженето. Сервираше се обикновено със салата от зеле и моркови. Независимо от мястото. Дали ще е хижа в планината, при работата на баща ми в автомобилната школа или училищния стол. Нито е кюфте, нито е пържола, ни е рак, ни е риба. „Степен между двете степени!“, биха възкликнали мюсюлманските мутазилити.
Затова и този път искам да се оттласна от тази нефелна, бедняшка социалистическа традиция и да се върна още по-назад към корените.
Шницелов фундаментализъм, един вид.
Затова и нарязвам пуешкото филе напряко на мускулните влакна на филийки, дебели около два-три сантиметра. Не успявам да намеря дървения ми чук, защото знам, че имам всичко, но не знам къде е. Искам да сплескам филийките, докато станат поне два пъти по-тънки. Тънък, окрехкотен месен лист, това ми е целта. Пробвам с обратното страна на сатърчето, с което готвя. Не ми харесва, твърде е остро, не сплесква, а по-скоро нарязва. Добра работа обаче ми свършва дебелата чаша за уиски. Достатъчно тежка е, за да счупиш черепа на човек, а пък ръба й откъм дъното върши работа на чук за месо. Чудесна даже. Сплесквам всяка филийка месо, докато получа приятна купчинка от добре разстлани месни заготовки.
После чупвам двете яйца в купа, сипвам черния пипер, добавям и солта и разбърквам с розова бъркалка, докато стане хомогенна смес.
В друга плоска чиния изсипвам брашното. Сгорещявам тигана с маслото, овалвам месото първо в яйчената смес, после в брашното и го пържа. Докато пържа, гледам да не прегори, и заливам периодично с горещото масло. Наистина шницелите стават бързо, буквално за няколко минути. А крайният резултат може да не е много фотогеничен – не знам защо, но половината ми снимка на храна изглеждат все едно съм снимал Джаба Хътянина – но успява успешно да тушира лошия ми детски спомен, особено след като слагам бучка масло отгоре, която бавно се разтопява. По средата става крехък, бялото месо се сготвя бързо, а отвън е хрупкав и сочен от маслото.
Ако искате, може да си го подредите добре в чиния, да си го плейтвате, казано по модерному, колкото искате, но този аламинут все пак си проси и изяждането за около минута. Няма време за плейтване, защото индийците зоват.
