Писанието не е кулинарен наръчник, но не можеш да избягаш от кулинарното в него. Или поне се изисква особен отказ от разум, за да го направиш.
Ето, на прима виста, от обща култура, човек веднага се сеща за твърде много препратки към храната в Библията.
Зърнените култури за прехрана на човека се появяват още в разказа за сътворението в Битие. Авраам нагостява гостите си, пратени от Яхве (в по-късната християнска интерпретация, самата Троица), с телешко и хляб. Пасхалното агне се сервира с горчиви билки и безквасен хляб. Голяма част от жертвите в Петокнижието се изяждат, а диетарните повели там и до днес са валидни чрез закона за кашрут. Приносът на храна е „благоухание пред Господа“. Манната е небесен деликатес, чудодейно даден на израилевите племена, докато странстват в пустинята. Пъдпъдъците за тях са едновременно наказание и награда. Цар Давид яде от присъствените хлябове в скинията. Жената на проклетия по характер, злонрав Навал, праща на Давидовите мъже хляб, вино, овце, жито, сухо грозде и смокини, като дар на умилостивение. Пророк Езекиил отказва да пече хляба си върху човешки изпражнения и използва вместо това говежди. Чрез устата на пророк Исая Господ осъжда онези, които ядат „свинско, гнусотии и мишки“. Пак цар Давид възкликва в знак на триумф „приготвяш трапеза в присъствието на неприятелите ми!“, а призивът от Псалмите „вкусете и вижте, че Господ е благ!“, се е превърнал в част от православната литургия по време на причастие. Вино и хляб, в крайна сметка, какво по-същностно библейско от тях? Самият апостол Петър пък, в многозначно по смисъла си видение, съзира множество твари, от които сам Господ му заповядва да заколи и да яде. Същият, който е по занаят рибар, и на чието име е наречена рибата Джон Дори. А тя дели прозвището „риба на св. Петър“ с друг животински вид, тилапията, която и до днес може да ядете на Галилейското езеро.
Като казахме риби, ей ги, намират се в Евангелието на Матей, 13:47:
Небесното царство прилича още на мрежа, хвърлена в езерото, която събира риби от всякакъв вид, и, като се напълни изтеглиха я на брега, седнаха и прибраха добрите в съдове, а лошите изхвърлиха. Така ще бъде и при свършека на века; ангелите ще излязат и ще отлъчат нечестивите измежду праведните, – и ще ги хвърлят в огнената пещ; там ще бъде плач и скърцане със зъби.
Тия риби от всякакъв вид ми хващат окото при поредния ми набег към магазинчето за риба на кварталния пазар. Колкото повече остарявам, толкова повече почвам да ценя малките, неуредени, миризливи места, в които се разбъбрям с продавачите.
Как е настроението днес? Добре, работим. Има ли клиенти? Има. А рибите как са, студено ли им е върху лед? Е, то винаги така, лежат си, вика ми продавачът. Имаме днес и миди. А, не, миди си взех миналата седмица, не мога постоянно да ям. Но гледам имате рибен микс, нещо беше изчезнал. Е да, покрай Ковид кризата спряхме да доставяме, че е добре да имаме стока, ама трябва и хора да я купуват. А покрай кризата нямаше много хора, отскоро пак има. Хубаво, я ми отмерете от тая странна сбирщина килограм, да видим. Но искам от всеки вид, за да ги опитам. Добре, казва той, ето! – пляква ги в найлонова торбичка на кантара, и така се озовавам с истинска, слузеста и мокра библейска притча в ръце.
Какви са, викам. Ами, ей туй са морски лястовици. Има писия, но мънички, защото големите са скъпи. Това пък е „рибата на св. Петър“…Хубаво, ще ги видя вкъщи, как викате, че се готвят? Ами…пържиш ги, казва ми.
А, пържа ги. Глупости, казвам си наум. Винаги си мисля за оня приписван уж на гърците лаф, който се върти по форумите. „Искаш ли да развалиш риба, дай я на българин да ти я опържи“. Ще я пържа, ама друг път.
Но да видим вкъщи на спокойствие какво има. Невероятна колекция от миниатюрни библейски Левиатани.
Морската лястовица, жълтоокото рибе, хубаво. Писията, миниатюрно подобие на ципурка, добре. „Рибата на св. Петър“, това бодливо зверче, хайде, става. Ама тия грубовати, зъбати, дебелоглави изроди с обратната, зъбата захапка върху голямата глава? Не знам какви са. Да не говорим, че като разрязвам корема на едното от тях, откривам, че е налапало малък калмар на размер една трета от собствения му.
Става като в една от най-любимите ми рисунки на Петер Брьогел Стария, „Голямата риба изяжда малката риба„. В случая комай голямата риба изкормва малките риби, които са изяли миниатюрните калмари. Калмарът също биде почистен надлежно и положен в тавата за печене.
Набеденото за риба „риба на св. Петър“ пък Джон Дори се оказва много костеливо, а вътрешностите му се намират точно под главата в малко кухо пространство. Там като че ли ми беше най-трудно за чистене – има много бодли от двете страни на гръбнака и по корема, твърди, мънички и много рискови. Изрязах ги внимателно с нож.
Но какво ще кажете за това?
Прилича на 2Д принт на риба, хербарий, сплескан и изсушен между страници на книга. Като таксидермичен фалшификат от XIX в., готов за продажба на някой пишман естествоизпитател, да речем Хумболт от София.
В крайна сметка, рецептата е много проста, използвам:
- 1 кг. рибен микс;
- 100 гр. доматено пюре, концентрат;
- Чаена лъжичка черен пипер;
- Сол на вкус, малко, защото пюрето има много силен вкус така или иначе;
- Половин шепа сурови тиквени семки.
Чистенето се оказва най-сложната част.
Сетне полагам рибките една до друга, заедно с калмарчето, върху хартия за печене. Намазвам с разреденото с малко вода доматено пюре, поръсвам щедро с черния пипер. Този път не използвам никаква мазнина. Слагам ги в предварително загрята на 240 градуса фурна и пека до сгъстяване на пюрето и зачервяне на рибките. Малко преди да станат готови, поръсвам с тиквените семки за хрупкавост. Много очаквано, всяка от тях има различен вкус и съдържание на месо, в което се крие и чарът им.
Пак ще взема, обявявам достолепно на продавача на следващия ден, продължавайте да доставяте.
