Самотитулувам се „крал Рециклатор“, нещо като King Nothing, ама по-хранително ориентирано в някакъв почти перверзен кулинарен континуитет.
Като онези научни факти, при които научаваш колко често тъканите в тялото ти се обновяват, взаимозаменят и накрая се чудиш реално кое си ти – какво точно си готвил, след като в него винаги живее част от предишното ястие.
От преди няколко дни, докато готвех телешка яхния с картофи, манатарки и лук, ми остана лук.
После купих пилешки сърчица, в които сложих остатъка от лука.
От пилешките сърчица остана обаче бульон.
Този бульон отиде при ориза в масло с пуешко от вчера.
От пуешкото месо остана част, която направих на тиган с лук и соев сос.
Сосът се използва за овкусяване на остатъка от ориза, който най-сетне се изяде.
Това порочно колело на преражданията, безмилостната самсара, биде прекъсната най-после от нещо напълно ново.
Пробването на пастърмата от два килограма свински бут, които съм заложил още веднага след завръщането от празниците да се суши на терасата. Освен, че се порязах с новите ми ножове, установих, че има нужда от още 2-3 дни, докато съвсем узрее.
Довечера чакам гости, за които пък ще правя тава с кюфтета, защото те са по-традиционни откъм вкус. И гостите, и кюфтетата.
