Помня го като един от най-сладко горчивите ми кулинарни експерименти. Не защото беше неуспешен, разбира се. Макар че човек трябва да си води записки и за неуспешните опити.
Например онзи сутляш, който загоря, преди да успея да направя сладко мляко с ориз и пилешко по стара арабска рецепта. Шльопнах го с апломб в кофата. No remorse, no regret. Човек трябва да загърбва провалите си възможно най-бързо и да пробва пак.
Или пък онези огромни, подути, почерняли и изгънати като повърхността на океана от „Соларис“ хлябове, резултат от пробването на горещата тухлена фурна в селската ни къща и печене на тесто върху камъка.
Помня и едни палачинки, които се превърнаха в нещо като спечени бъркани яйца. И те заминаха в Хадес.
Но тази скумрия е малко по-друга. Точно преди една година беше. Тъкмо се бях понаучил да правя сушена пастърма на терасата като типичен „клечащ славянин в анцуг„, хванат в капана на панелената градска джунгла. Като част от разширяването на кръга на компетентност реших да се пробвам с веяна скумрия. Нали си я представяте – плътна, леко мазна, леко солена, овкусена, няколко шайби стават за добра компания към вино или чашка ракийка вечер.
Нещата се сриват надолу още с подбора на риба. Замразено-размразена от близкия супермаркет. Става за готвене веднага, но не и за нещо, което ще изисква повече издръжливост. Хубаво. Взел съм кутия с три броя. Заривам ги в сол за няколко дни, за да изтегли влагата и да консервира. Оставям я на терасата в тавичка като от време на време отцеждам водата – а тази скумрия имам чувството, че беше половината само вода. После я оставям пък за няколко часа във вода – обратнатна процедура, за да се обезсоли. След това я натърквам с произволни подправки, завързвам я внимателно с няколко възела конопен канап и я окачвам на връв, отново на терасата.
Светлината от уличната лампа и лампата на терасата я правят добър обект за снимане, особено ако е обектив с широка бленда.
Направо свети, нали?
Нещата почват да деградират още повече, когато се оказва, че декември въобще не е студен.
Пече слънце, температурата е над 10 градуса. Скумрията почва да се омазнява и топи, придобива нездрав цвят. На третия ден се усещам, че трябва да разтворя корема й и да го държа така с клечки за зъби. Така се правело, ама кой да знае. За да не мухлясва вътрешността й.
После идва пътуването ми към провинцията. Решавам, че ще я взема да ми прави компания. Свалям скумриите, увивам ги в кафява амбалажна хартия, слагам ги в найлонова торбичка и си ги взимам в пътуването. Смятам да ги увесвам на телта за прането като се прибера до селото ми.
А там ме чака лоша вест – времето е още по-топло.
Добре. Get up, stand up, dress up, never give up, имаше едно корпоративно клише.
Увесвам ги на телта, загръщам ги с метална мрежа с едри дупки, защото дворните котета обикалят отдолу и ги следят с поглед как се поклащат на вятъра. След време ги прибирам във вътрешно помещение, което е хладно, има отворен, но премрежен прозорец. А отвън стои ей този, бяло-черният котарак, кръстен от нас „Маркус“. Този същият, който тази година си счупи зверски крака и щеше да умре. Но на снимката е от година и нещо преди това, пак по Коледно време. Гледа с въпиющо томление.
А междувременно отнасям няколко подигравки от баща ми, лека му пръст. Всъщност, това е моят спомен.
Една скумрия не можеш да изсушиш.
Говориш арабски, занимаваш се с компютри, и какво? Нищо. Не ти помагат, нали?
Така си е то. Сега се смея на спомена. И тогава се смеех. Почти звучи като в оня виц за полицаите.
Двама полицаи си стоят, а към тях идват туристи. „Спийк инглиш?“ Цъ. „Шпрехен зи дойч?“ Нема никой. „Парле ву франсе?“ „Ко речи?“ Туристите си тръгват, и тогава единия полицай вика на другия:
-Абе, що не вземем да научим някакви езици?
-Че защо?, отвръща другия.
-Еми да се оправяме, нали…
-Тия па кат знаят много езици, да не би да се оправиха…
И моята работа такава. Няма английски, няма арабски, няма компютри.
Скумрията виси като паметник на моята некадърност. Оставям я два дни там, без да й обръщам внимание, защото почвам да се изнервям. Виси си, за огромно мъчение на Маркус, който часове наред седи неподвижен и я съзерцава. Много зле му се отразява. Е, яде си от другата храна, ама фиксацията към тая скумрия му е влязла в малкия мозък и не го пуска.
Междувременно са минали шест-седем дни. Когато се престрашавам да надзърна, виждам неблагоприятна прогноза.
Ок, потъмняването на месото е нормално, капането на мазнината е нормално, но не ми харесва миризмата. Решавам пак да я увеся отвън, а декемврийското слънце спряно сърдито пече ли, пече.
Минават още два дни, когато казвам на баща ми, „Добре де, баща ми. Край с този експеримент. Дай да я пробваме тази изстрадала, превеяна, пътувала много след купуването си от супера скумрия.“
Рязваме една шайба, кусваме и веднага разбираме.
Рибата може да се е вмирисала откъм главата, но вече е тръгнала цялата. Граниво-солен вкус, който бих ял, ако съм в отчаяна ситуация на оцеляване в Арктика като в онзи норвежки филм, който преди време гледах. Главният герой се разби със самолет във вечните ледове и оцеляваше в корпуса на самолета. Почти нямаше реплики, дойде една бяла мечка да го ръфа, после спасителният хеликоптер се разби и той спасяваше една девойка. Пак без да си говорят. Е, ако съм в неговата ситуация, ще я ям скумрията. Ама не съм.
Но добрите новини са две. Най-накрая Маркус получи своето тройно въжделение, което излапа почти наведнъж. И второто е, че следващият ми опит със сушена ципура се получи перфектно.
А това беше последната нормална Коледа, прекарана с баща ми. Няколко месеца след това почина.
