Ноемврийският студ и застояването вкъщи пред мониторите ми влияят зле.
Почвам да готвя често, по много, предимно бързи, плътни, насищащи ястия, които запълват времето между работните ми срещи. Като добавим към това и фетиша ми към тиганите, особено чугунените, и получаваме картина на човек, зает между печката и клавиатурата. Днешният обяд се яви наистина добро попълнение в порочната поредица.
Грах с лук, сушени домати, моркови, ориз и пуешко. Дори подборът на продукти сам по себе си и източниците им са показателни за състоянието на потискаща рутина преди финалната четвърт на проекта ми, който продължава почти цяла година.
- Консерва с грах и моркови, около половин килограм;
- Десетина малки глави лук, който съм си домъкнал от село;
- Бурканче сушени домати, около стотина грама;
- Бучка масло;
- Лъжичка доматено пюре;
- Две-три скилидки чесън;
- Бурканче сварено и желирано пуешко месо, бабата, която клюкари и уж гледа двора на една от селските ни къщи, ми го пъхна в ръцете като форма на извинение, благодарност и гузна съвест;
- Стотина грама ориз.
Времето за приготвяне е около половин час до четиридесет минути с всичко.
Точно като за една дълга почивка за обяд. Накълцвам лука на парчета, колкото да пробвам новото сатърче (да, другата ми страст), което съм намерил, на поне петдесет години, останало от дядото в къщата, едно от малкото неща, неоткраднати от къщата, където не бяхме ходили точно седем години. След ново шлайфане и заточване ляга много удобно в ръката. Сплесквам скилидките чесън, обелвам ги и накълцвам и тях. Сгорещявам маслото, слагам лука и чесъна да се встъкленят малко. После слагам сушените домати, след като отцеждам от тях повечето зехтин, за да не се смазни твърде много, слагам и доматеното пюре, слагам и малко вода, разбърквам. Чакам го, гледам го как ври и бълбука, като отвара по „Макбет“ от Шекспир е. Ври, бълбука, пука мехури, но няма „кръв шебешка“ и „кръв от свинка, дето си е хрупала прасето“.
После изсипвам граха и сварените моркови, слагам към чаша вода. Слагам и пуешкото, като го бъркам с дървената лъжица, за да стане на малки влакънца. Не искам големи парчета, пречат ми на представата за текстура. Като побълбука десетина минути, слагам ориза, заливам с още вода до ръба на тигана и го чакам да уври. Когато водата се попие от ориза, изключвам котлона и го оставям да се охлади.
Известно време го гледам на масата. То ме гледа обратно. Не за дълго. С чаша червено добре се спуска много добре надолу към богатия човешки вътрешен свят, онзи стомашно-чревен Хадес, който много рядко връща нещо обратно към светлината.
