Днес не съм стигнал до готвенето още, защото обядът се отлага, а и няма кога да се готви.
Решил съм да се престраша с дюнер от пазара, който е първият ми от месеци. От онова злополучно питие след работа в центъра със съседа ми, заради което решихме да се отдадем на шаварма по Шишмана. Следствие на която шаварма поживях известно време на ръба (на екзистенцията и на някои всеизвестни тоалетни утензилии, където имах време да помисля върху „деня и часа“, както казват есхатологичните традиции на монотеистичните религии).
На близкия пазар винаги избирам малката дюнерджийница. Има голям обект на „Аладин фудс“, но по ред причини не ги харесвам. Малката дюнерджийница обаче е едно от тези места, на които не им върви дългосрочно. Може би на собствениците на мястото им върви, но на наемателите не. Не съм видял такива, които се задържат за години там. Само за по няколко месеца.
Първо бяха българи.
После араби, всичките мъже.
После араби, с една арабка, сирийци. Което беше необичайно за пейзажа, те бяха млади, тя беше млада, много offbeat, може би са искали да стартират бизнес за стрийтфуд. И на тях не им се получи, явно, може би заради сложна комбинация от бизнес фактори, близостта на по-големия обект, наемите, кой знае.
Сега пък виждам са го взели турци, мъже на средна възраст.
Ок, пускам се и си поръчвам голям пилешки дюнер.
– Искаш ли да ти дам да пробваш телешкото за телешкия, безплатно?, вика чичката на български с акцент.
– Е дай. Не отказвам. Добро е, не е лошо. Другия път ще си взема телешки.
– Е, другият път и аз ще съм се оженил за красива жена!, вика чичото.
– Не така с лошо де, няма да ти сработи бизнеса с тия подмятания, казвам, докато чакам.
Тогава идва най-смразяващият за мен въпрос.
– Ти фотограф ли си, с тоя апарат на врата?
– Обичам да снимам, да.
– Ама професионално ли?
– Полупрофесионално, от време на време разни хора се лъжат да ми използват снимките.
– Айде да дойдеш другата седмица.
– Какво искаш от мен? Теб ли да снимам или нещо друго?
– Абе сменявам си менюто и искам някой да ми снима храните. Ще дойдеш ли?
– Може, интересно може да е. Кога?
– Другата седмица в края. Снимаш-ядеш, пиеш, ебеш! Без пари!, вика потният чичка.
Аз съвсем изтръпнах. И без това цял ден някакъв „HABIB“ в работата ми пише. Викам си, да не ме огрее Хабибът най-сетне в неочаквана комбинация и страдателен залог на третия глагол от офертата на чичото.
Но пък може да пробвам поне със снимки на менюто, какво. Представих си как 60 годишният обектив на Карл-Цайс, Биотарът 58мм ф2, се пробва на шиш-тауци, дюнери и фалафели. Вкъщи обаче си сервирам дюнера в чиния и си го гарнирам с една от изключително лютите чушчици, които ме завръщат към началото на този разказ, но заради чиста лакомия не мога да изоставя.
