Съботният обяд винаги има особено място в ежедневието ми.
Това е времето, когато мога да премисля какво да готвя и си оставя достатъчно време за мързелуване, което да включва и времето за готвене. Катадневната ми ритуалност днес ме води на две места – в магазина за риба и във фризьорския салон на пазара.
От магазина съм уловил три средни на големина ципури. А пък във фризьорския салон лелята ми се извинява, че ме върнала вече веднъж, но това било защото събота много хора искали да се подстригват. „Нищо, казвам й, и без това си купих риба“.
-Каква риба?
-Ципура.
-Не мирише ли?
-Мирише на риба. Сигурно дори и сега от раницата ми мирише, оставена на пода тук.
-Не, не. Месото й не мирише ли.
-Не мирише необичайно. Мирише на риба, солена, морска, плътна. Но нищо повече. Месото на шарана и толстолоба може да мирише повече.
-На мен пък морската риба ми мирише, продължава тя. А скумрията – най-зле. Скубя ли с машинката, между другото? Един клиент вчера се оплакваше, че съм го скубела.
-Ами много са му били твърди космите.
-Верно е. Ама морската риба мирише, упорства тя.
-Е добре де, мирише. Ако намерим риба, дето не мирише, няма да я купя. Ама морската риба е за предпочитане пред сладководната. Месоядната ципура е красива на външен вид, зъбата, с жълта окраска по главата, с плътно и вкусно месо.
-Как я правите?, кандисва тя.
-Много просто. Овкусявам я отвътре и отвън със смес от зехтин, черен пипер, малко сол и сок от лимон, слагам на хартия за печене и 15-20 минути във фурната на 200-220 градуса. Това е.
-Я, какви неща, казва, като ме усъмнява в искреността й, разбира се. Ще взема да пробвам и аз.
-Пробвайте.
Дано да пробва. Пробвам и аз.
