Днес съм заложил на експеримент.
Изключително мързеливи сарми от цели листа, завити, подобно на баница.
- 750 г кайма;
- Малка кисела зелка от пазара;
- 200 г ориз;
- Лъжица масло;
- Лъжица червен пипер;
- 3-4 скилидки чесън;
- Глава лук;
- Половин кофичка кисело мляко.
Не мисля, че баба ми щеше да се гордее от моя мързел. Нито познатите ми арабки, които правят изключително фини, тънки, добре оформени „пръстчета“ – сарми, предимно от лозови листа, естествено. Но днешната събота ми е мързелив ден. Шляя се по квартала. Пазарувам. Снимам локви. Правя бързи телешки пържоли на тиган за обяд. Спя три часа следобяд.
Вечерта съм се прицелил в нещо според сезона и настроението. Задушавам лука и чесъна, накълцани на ситно, в маслото върху котлона в тиган. слагам ориза, чакам да се встъкли. Разбърквам. Добавям малко вода и задушавам каймата, която бъркам да стане на ситни парченца. Около петнадесетина минути приготвям сместа, докато оризът стане почти готов.
После отделям листата на зелката и почвам да ги пълня и навивам. Биологичните структури на листата, обелени от зелката, ми се виждат твърде нестандартизирани. Някои имат дупки, своенравно се изгъват на една или друга страна, не се подреждат както в ума ми. Винаги човек се чуди по жилките или напречно на тях, всяко от тях си има предимства. За момент дори ми хрумва да направя фунийки като циганката, която продаваше семки срещу училището в село. Искаше ни листи от тетрадки, за да сгъва фунийки, пълнени с печени семки, които съучениците ми ядяха и плюеха по време на час. А аз не можех, защото бях син на зам.-директорката. Детски травми. Но накрая решавам, че по жилките ще ги навивам тези мои мили сармести квази-бахурчета.
Напълвам ги и нагъвам, нареждам ги спираловидно. Почвам да се чудя как да ги снимам.
Някои храни са просто кошмар за снимане.
Накрая винаги изглеждат леко неприлично, изключително неапетитно и блудкаво. Сармите са измежду тях. Ето ги, приличат на спихнати фалосчета с тия жили, изгънати и нещастно разтекли се на моменти. Заливам ги с млечен сос, забъркан с остатъка от сместа и ги полагам в горещата утроба на фурната. Мисля, че Фройд щеше да е доволен от мен. А сармите да се оправят. Няма да ходят на конкурс по красота.
Това обаче ме навежда на мисълта за матрица на кулинарното преживяване, която начертавам в „паларпойнта“ си, докато ги чакам да се поопекат. Ето, ако приемем, че едно кулинарно преживяване (КП), е съвкупност от два прости индикатора – вкусови качества (ВК) и естетитечски качества (ЕК), тогава може да класифицираме всяка храна в проста матрица по скалата „високо“-„средно“-„ниско“.
Имаме храни, които са с ниски естетически качества, но са много вкусни. Имаме храни, които са с ниски естетически качества и много неприятни на вкус, че направо и безвкусни. Имаме и обратното, в горния десен квадрант – храни, които по вкусови качества са в категория 3 (висока), по визуални също (3). Естествено, рейтингите по матрицата са твърде субективни и зависят едновременно от неща като естетически и вкусов опит.
Ей така възникват чудовищни комисии и комитети за оценки на крайни продукти, подобно на едновремешния ВАК в академията. Сармите, оказва се, в моята класация са уродчета с превъзходни качества. Вари ги, печи ги, това е.
А пък цялата кулинарна фотография се оказва лост, чрез който може да местим една храна от една категория в друга, като повлияваме външния й вид със странични средства като плейтване, добри камери, осветление, обективи и пр. Мисля, че сармите тръгнаха да загарят междувременно, но ги спасихме. Вече приличат на чревен тракт.
