Ето, най-после приведох сушените желтъци от режим „в процес на приготвяне“ към статус „готови“. Какво повече да им чакам?
Първо стояха заровени в смес от сол и захар три дни, после ги държах един ден на терасата, завити в тънка, прозирна, кухненска хартия, за да се проветряват и сушат. После ги измих и ги върнах обратно там, след още два дни стоене там реших, че няма какво повече да искам от тях, изплакнах ги в домашен ябълков оцет и досуших.
Получих леко мумифицирани, малко винтидж на вид, не перфектно опънати, но приятно прозирни дискчета, които стават за висулки на хипстерски обеци. И приличат на слънцето на Аракис.
Едната вечер мина съседът, финансов анализатор, за да поговорим за работни и лични неща.
-Адаш, да те почерпя една леко гнусна, но много забавна странност като мезе към порцелановата чашка с ракийка? Сушен солен жълтък.
-Дай, вика. Кусна малко, „Бле, не е моето нещо“.
-Изхаби хипстерията, адаш, това стори с мен сега. Нищо, ще ми останат още няколко.
Остатъкът си ги прибрах в чинийка, увити в кухненска хартия, в хладилника. В някоя супа или салата ще ги турна, можело и настъргани. Доволен съм, но по-скоро от преживяването, нежели от перспективата да суша масово жълтъци, тъй както правя с пастърмите в студения сезон.
Милинките самотни желтъчета, сега си лежат и се чувстват етническо малцинство в хладилника ми, обгрижени в нарочна за целта паничка.
