Ето ги най-сетне и моите охлюви по бургундски.
След като баща ми почина миналата седмица, се наложи да остана в българската провинция и да се завърна за известно време към битието си на селянин. Имаше и добри страни. В обедната почивка може да полегнеш на поляната и да те пълзят мравки. докато работиш под лозата и си говориш с колегите от Индия, Турция, Холандия, САЩ и където падне още, идват тукашните котки за дневна доза подмазване. В двете иглолистни дървета в двора кацат около пет вида птици. гугутки, кълвач, синигер, оня четвъртия и петия, дето му забравих името, както бил казал Пената.
Открих, че съм заобиколен от храна, растяща около мен, предимно зелена, която мога да използвам. Пащърнак. Джоджен. Зелен лук. Пресен чесън. Ягоди. Розмарин. Салвия. Лапад. Прилича малко на монашески живот. Особено след като знам, че и охлювите се водят за постна храна в православието. А те са навсякъде. Но животни нямаме, яйца се купуват от съседката отсреща или роднината ни по улицата по-нагоре.
След поредния майски дъжд преди два-три дни на шега тръгвам с кофа и набързо събирам около четиридесетина броя. Оставям ги в кофата под смокиновото дърво на сянка, затулени от мраморна плоча, с малко отвори, докато реша какво ще ги правя.
Насочвам се, очевидно, към охлюви по бургундски и решавам, че ще се въоръжа с колкото време и търпение, защото всички предупреждават, че било много пипкаво. Не са излъгали. Значи, взимам:
- 40 по-големи охлюва;
- 200 г краве масло;
- Стрък розмарин;
- Стрък салвия;
- Стиска магданоз;
- Едра сол.
И малка вилица, на която огъвам крайните зъби, за да получа бутиков инструмент. Трябва ми за чистенето на охлювите и за яденето им накрая.
Оставил съм охлювите 2-3 дни вече в кофата, за да се изчисти отделителната им система. Все пак са тревопасни и търбухът им е пълен с изяденото, което не искам на свой ред да изяждам, колкото и нависоко да съм в хранителната верига. След това ги насипвам в купа и ги измивам в течаща студена вода. Черупките може да имат полепнала пръст, а самите те, както е всеизвестно, са слузести.
После кипвам два литра вода в тенджера, в която слагам лъжичка домашен ябълков оцет и лъжичка сол. Жестът ми е по-скоро суеверен, зная, че може да се отрази на времето на увиране и сваряване, но обичам да слагам ябълков оцет къде ли не. Като кипна водата, хвърлих вътре охлювите, от което, разбира се, веднага душата им се отделя от тялото.
След като са врели пък 2-3 минути, трябва да отделя черупките от месото и да изчистя вътрешностите, защото не искам да ги варя с вътрешностите, ще се отрази на вкуса на крайния продукт, по моему. Та, вадя ги, охлаждам ги и ги почиствам с вилицата.
Мускулестият им крак излиза лесно, заедно със спираловидната тяло, което се крие в черупката, което съдържа реално вътрешностите. Месото на мускула, което ще ям, доста лесно се отделя от останалата част, която изхвърлям. След като съм отделил месото, го досварявам. Пуска доста пяна, която периодично отгребвам. Сваряването отнема много време, имам чувството, че цяла вечност. Може би час? Не знам, защото междувременно се налага да се работи. Не ми се занимава накрая със запазването на бульона, и без това съм решил да експериментирам с тази рецепта, която правя за пръв път.
Черупките съм измил и оставям навън да съхнат на слънце малко.
Междувременно съм извадил маслото от хладилника, още преди да почна с цялата процедура, за да омекне. Накълцвам на ситно зелените подправки и ги омесвам с маслото, докато стане сравнително хомогенна смес.
После взимам черупките, взимам сварените парченца месо от охлювите и почвам да ги пълня. Слагам малко масло, отгоре едно-две парченца месо, и запечатвам отгоре пак с масло. За всичките четиридесет броя, един по един. Насипвам едра сол в тавичката и нареждам в нея охлювите с отворите нагоре. Тъй като съм решил да ги правя за вечеря, а е станало едва следобед, ги пъхам за малко в хладилника.
Вечерта сгорещявам фурната на около 220 градуса, вадя охлювите от хладилника и ги пъхам вътре. Държа ги около 7 минути.
Резултатът не е перфектен на външен вид, но за мен е удовлетворителен.
Смешно става като почвам да ги предлагам на брат ми и на майка ми.
„Аз това няма да го ям, яж си ги ти, снимай си ги, каквото щеш ги прави!“, сбърчва нос майка ми. Напомня ми на Йовковото „Няма да я ям жабата, да не съм протестантин!“. Брат ми опитва два и казва, „А, много са жилави“. По моя вкус са станали чудно, особено – прави бяхте – сосът им върху хляб.
Едва ли ще правя скоро пак, но бях длъжен да опитам.