Днес се наложи да се прибегна до останалия в хладилника от доста време златист костур. Доста подхожда на есенното настроение и светлина.
До обяд се оказа, че съм плътно зает в срещи, последен инструктаж към екипа преди редица одити следващата седмица, няколко пъти от редовното „да спориш с одитор е като се бориш с прасе в кал, на него му харесва“, „добре е да знаете поне вие самите какво правите“ и пр. скучни бюрократизми.
След това решавам да изляза по квартала да видя какво се случва по света след апокалиптичното обявяване на зелените сертификати и поредното обостряне на „интонационната среда“. Около мен всички станаха като арабските богословски школи от хрониките от 11 век – „Като едната част започна да надделява в спора над другата с камъни, те побягнаха“. Павето като аргумент.
Но по кофите за боклук все се паметува панелното ежедневие. Познатите ми клошари не ги лови никакъв зелен сертификат, все така са почнали с бирата и водката от сутринта в кафявия им биотоп около пункта за отпадъци наоколо. Пазарът е пълен с хора, но вече е заграден с червени ленти, които помня от „Затваряне-то, голямо-то„, както биха казали арабите, от март миналата година.
Купувам си конска и пуешка пастърма от месарницата, точно до дюнерджията, който преди време искаше да съм ходил да му снимам менюто. Избягвам го, защото нямам време. Заради хубавото време съм излязъл по сандали. И на връщане, току на поляната пред входа ми, ме сполетява проклятието на баба ми – не трябвало да се ходи бос постоянно, ще настинеш, а пък и преди Великден (винаги е преди Великден!), примерно, ако ходиш бос, ще се сдобиеш с огромни, неизлечими кокоши тръни по краката.
Е, не се сдобивам с това, но докато безпаметно се пошлявам, усещам как подметката на левия ми сандал се приплъзва мазно и плътно по нещо в тревата. Още преди да погледна, знам какво е.
Кучешко лайно.
You’re full of shit, man, е първото, което си помислям за себе си. И докато си търкам сандала във влажната трева на сянката пред входа, виждам съседа от първия етаж на терасата да готви. И той работи нещо в ИТ, но не като мен spin doctor, корпоративен soothsayer, „сладкия псалмопевец“, да цитирам Библията за цар Давид, а нещо много програмистко, примерно администратор на бази данни.
Винаги с лека завист съм гледал към скарата му на терасата, която се пада току вляво по диагонал от входната врата на блока. Най-близкото, до което съм в стигал в тая посока, е злощастната електрическа метална плоча по време на предната карантина, която беше ужасно маломощна и успяваше да сгрее суровата кайма до степен да й потече мазнинката и толкоз. Махнах я.
Но завиждам на съседа в тоя момент и за друго – докато някои се омазват в лайна, други се омазват в кебапчета и кюфтета на терасата. Явно Аллах, Властелинът на вселенския баланс, оня баланс, дето го изобразяват по миниатюрите от средновековието като огромен кантар, на който накрая всички се претеглят, е решил, че за мен подхождат нечистотиите на забраненото животно, кьопека.
– Какво готвиш, съседе, подмятам гузно от ниското.
– А, е, на!, пека, ми вика доста развеселен.
Да, и аз вярвам в позитивното мислене, особено когато се случва на други.
– Е, ми и аз ще готвя…смутолеввам. Ама след малко, че в момента съм много зает, както виждаш.
– Какво ще готвиш?
– Еми…един залежал златист костур.
– Откъде пък го намери?
– От „Лидъл“, беше при замразените октоподи, явно си правят компания.
– Ок, кажи как е станал, да го пробваме.
– Непременно, само да вляза вкъщи.
А костурът има много приятна текстура и цвят, отгоре на всичкото е почистен и вече се е размразил на терасата под есенното слънце. Става следната комбинация:
- 3 парчета с размер на средна скумрия;
- Лъжичка черен пипер;
- Малко зехтин;
- Сол.
Съвсем просто се получава – намазва се малко със зехтин върху хартия за печене, поръсва се с пипера и солта и се пече, докато стане. После се изяжда бързо.
