Обещах да споделя опита си с бавното пушено-печено барбекю. Отново се озовах в мястото на детството ми, точно на ръба между лятото и есента.
Не, не смятам, че „Жената на август“ е химнът на сезона, все пак периодът, когато съм чел и харесвал Паулу Коелю, беше преди повече от 23 години. Но пък обичам преходността на вечерния хлад в селската къща и напечената миризма на домати. Всъщност, минаха повече от три месеца, откакто баща ми си отиде, и да се озова пак тук ме кара да се чувствам не толкова разхайтено шумен, за колкото минавам по принцип.
Доста години родителите ми гледаха оранжерии с карамфили. Те се отопляваха с огромни метални печки, зареждани с въглища и дърва. Сега печките стоят с идеята, че някой ще ги предаде за вторични суровини. Но докато това стане, могат да ми свършат работа. Избрал съм си по-малката, квадратна и висока за целта. Премествам я на място точно до кочината за прасетата, която отдавна не се използва по предназначение. Подпирам я тухли, оглеждам се дали няма нещо пожароопасно нещо наоколо под кайсиевото дърво, монтирам ламаринен кюнец и съм готов.
От вечерта преди това я зареждам с букови цепеници и сурови смокинови листа и клончета от дървото наблизо, за аромат. Поливам ги с вода, за да има повече пушек, както чета по форумите и чакам. Сутринта в 8 и нещо ще паля. Съседите отсреща пък са решили, че с бетонобъркачка ще наливат основи на къщата, която бутнаха и строят наново из основи. Емигрираха в англия преди много години, три поколения, средното ми са съученици, и сега се прибират само за летата, за да си пускат Слави Трифонов и да си правят караоке в летните вечери. Имам добри спомени от общуването с тях и ги харесвам, при все че не са „моята чаша чай“.
Е, аз пък ще ги задимя. Приготвил съм нещо просто, а именно:
- 3 килограма чисто свинско месо от бут;
- 4 патладжана, тъкмо откъснати от градината.
Месото от предната вечер съм нарязал на три едри парчета и съм оставил да се маринова в проста смес от малко зехтин, много червен пипер, малко кимион, малко сол. В 8 часа сутринта, преди да почна да работя, паля цялата конструкция. Прилича на перверзен аламбик, на който аз съм готвачът хомункулус.
Точно за 15 минути, докато ранната бетонобъркачка бръмчи и гърми край задния ми двор, успявам да задимя цялата селска махала. Хм, добре, ще го чакам. Монтирал съм съм в печката изработена мрежа от тел и телена мрежа, която смятам да използвам като импровизирана скара. Но нещото вдига ужасно бързо много градуси, заприличва на ковашка пещ, нежели на готварска.
Лоша работа.
В момента, в който повдигам капака, огънят успява дори да съсухри клона на кайсиевото дърво. Добре, приготвил съм се с лейка вода отстрани. Ще чакам. Докато успея да се включа в работните ми срещи, обаче, огънят бързо е угаснал, разръчквам въглените и първо слагам патладжаните. Стават за 30тина минути, докато температурата е спаднала достатъчно, за да сложа месото. Към 11 часа уйдурмата се е уталожила, и полагам месото върху импровизираната скара.
Добре, вече съм в режим на чакане. Да става каквото иска, вече всичко е в „ръцете на Аллах“, бих казал, ако месото не беше свинско, ерго нехалално. Остава само да го наблюдавам от време на време как се опушва, сгорещява и почва да капе.
За около четири часа въглените съвсем доизгарят и решавам да си го прибера. Това е положението. Който готвил, готвил.
Резултатът, честно казано, ме учудва. За толкова неконтролирана дауншифтинг среда става неочаквано добре. Четох за произхода на този тип варелно готвене, бедни семейства от САЩ, примерно, правят големи парчета второкачествено месо, а пък и без това тия дни съм на читателска вълна от пулицърови романи за латиноси и чернокожи в САЩ. Но месото е попило от аромата на буковите цепеници и смокиновите листа и клони. Станало е много крехко и може би една степен по-алангле, отколкото хората около мен биха го харесали, въпреки че за мен е перфектно. Но не ми харесва формата на печката, по-добре би било да е хоризонтална и разлата, с по-бавно изгарящ материал, нежели вертикална от този тип, защото дървото много бързо изгаря и се спуща в ниската му част. Даже се наложи по средата на целия процес да нагласявам височината на телената „скара“ с клещи, за да може да бъде по-близо до въглените. Но нямам нищо против. А и патладжаните станаха много добре, точно за едно бързо кьопоолу с чесън и домати от градината.
