С готвенето е като в поговорката за каруцата и коня – не знаеш кое какво е, кое е причина и кое следствие.
Не знаеш дали публикуваш неща, които си открил, за да се похвалиш и да мотивираш, или пък ти самият си мотивиран от нещо, което си прочел някъде. Или като в историята – не знаеш дали не обясняваш миналото според парадигмата, която си възприел в настоящето или пък схващането ти за настоящето се оформя от миналото.
Или пък е като в древните представи за спираловидно разгръщащото се време – всичко уж вече се е случило според античния кулинарен Еклисиаст, слънцето все така изгрява и захожда, но всеки пък малко по-различно, с малко повече доматен сос, по-различна подправка, розмаринът ту идва и си отива, периодично ту ти готвят, ту готвиш, а над всичко това се възцарява вечното всемогъщо, но ласкаво слънце на кулинарния Sol Invictus, кюфтетата, което еднакво огрява всички.
Развеселен, но и угрижен от тези размисли, съм решил днес да правя патладжани в доматен сос.
Получават се малко като в писането на лош научен текст от неопитен автор, примерно докторант кариерист от филологиите в софийския. В един момент се усещаш, че не ти водиш текста, а текстът започва да те води и да те увлича в непознати, неочаквани и непланирани посоки. Лоша практика, от която явно ради нивото ми на кулинарна зрялост не винаги успявам да се измъкна.
Този път имам наум план за „нещо като патладжани в доматен сос“:
- 4 средни патладжана;
- 4 средни по размер розови домати („Най-добрите домати, от Сандански“, вика продавачът на пазара. „Е, майтапя го, говориш на човек от Пазарджишко, не се изсилвай. Поне толкова добри са там, ако не и повече“);
- 1 кутийка доматено пюре;
- 1 лъжица смлян сладък червен пипер;
- 200 г козе сирене;
- 400 г кайма. не мога без месо, очевидно;
- 2 глави сух чесън;
- Връзка магданоз;
- Лъжица зехтин.
Почвам с чесъна. Обелвам го и го счуквам с плоското на ножа върху дъската, после го накълцвам на ситно. Сгорещявам средно дълбок тиган на печката, слагам зехтина и чакам, докато стане достатъчно горещ. Слагам счукания чесън и го запържвам за малко. Нарязвам доматите на ситни кубчета и ги добавям с каймата и червения пипер, след което чакам да заври и постоянно разбърквам. Оставям на тих огън, докато се занимая с патладжаните. Занимавката отнема време.
Майка ми казваше да не си играя с храната, но се утешавам с мисълта, че говореше винаги за готовия краен продукт, а не за съставките по време на приготвянето.
Ето, сдобивам се с пророк Йона от морето с доматен сос, патладжанен кит с опашка от магданоз, който плува обратно към средиземноморския бряг.
След като съм нарязал патладжаните на филийки, ги оставям да се отцеждат, поръсени със сол, в тавичка за 20-30 минути. После ги пека с малко зехтин върху хартия в тава във фурната при висока температура и вентилатор. Стават почти като пържени. Като станат готови, изчаквам, докато се сгъсти доматеният сос, и натрошавам в него на ситно сиренето. Никак не е кашерно с тая смес между месо и млечен продукт, нито пък е халално с тая свинско-телешка кайма.
Е, пак съм се надценил откъм количество продукти. Не става просто да наредиш патладжани и да залееш със сос. Има твърде много. Затова се получава нещо като патладжанена лазаня – в керамична тавичка слой патладжани, заляти със сос, отгоре пак така, и тъй докато се запълни плътно тавичката. Запичам за последно и изчакам да се охлади и стегне. Сервира се поръсено с нарязания магданоз, препечен хляб, люта чушка и чаша бяло вино. Не е точно това, което си представях, но може да се каже, че малко надмина очакванията ми.
Сега обаче имам друг план. По тъмно ще бера узрелите улични вишни в квартала, за да не станат зян. За вишновка, разбира се. Очаквам злобни бабки и чичаци по потници да ме заплашват от терасите на панелките наоколо.
