На тате уродчетата, или за най-потресаващите поширани яйца, правени някога от мен.
Не съм правил от години онова, което баба ми наричаше просто „забулени яйца“. Тая вечер съм решил да се изживея като гръцки демиург, като малко злобно антично кулинарно богче, като активен интелект от неоплатоническата йерархия, един сущий Зевс Гръмовержец на тигана и котлона – нещо като простосмъртен на форма и характеристики, ама по-голям и безсмъртен.
И, оказва се по грозната подигравка на един Лукиан в неговите „диалози“, по същия начин подвластен на съдбата, както и онези, над които уж владее.
Ок. Залагам на класическа хегелианска структура, имаме три изходни пункта, три точки, три булета, три яйца, като решавам всяко от тях да влезе в казана (оня, дето българите нямат нужда някой да ги варди вътре, защото сами натискат оня, който иска да изпълзи навън) в различно облекло.
Кръстил съм ги „Рицаря, Кифлата и Нудиста“ по разбираеми причини. Единият има броня от алуминий, тя има рокля от хартия за печене, а нудистът има само себе си. заради него съм подкиселил уж и подсолил водата. Не искам найлонов участник по естетически и здравословни съображения.
Хайде, кипва най-сетне и нанизвам Рицаря заедно с Кифлата на шиш за по-голяма драматичност. Викайте ми Влад Тепеш на късновечершната кухня. След това изсипвам и нудиста от стъклената му чаша. Резултатът при всички участници в драмата надминава и най-лошите ми представи.
Рицарят, сплескан в бронята му, се е набръчкал като крал Пелес Сакатия от легендата за Артур, очаква безпомощно Печалния удар на моя нож и вилица. Кифлата прилича на Рицаря, но с по-елегантни извивка заради роклята й. Нудистът изпървом се беше завихрил красиво в белтъчната му премяна като галактика, засмуквана от масивна черна дупка центъра. после се разпадна и едвам го събрах оттук-оттам, за да го закърпя. Опитвам се да се утеша с онази история от директора ми в работата, когото питах по време на един уъркшоп да даде няколко примера за неуспешни проекти в работата ни в ИТ индустрията. Подсмихна се, вика, „при нас няма неуспешни проекти, от всеки може да научиш нещо“.
Но на мен този реторически натоварен, минималистичен и ялов напън за успокоение не ми е достатъчен.
Накрая ми остава да постъпя по единственият възможен начин. движен от гузна съвест и злоба, изпълнявам на живо сюжета на Гоя „Сатурн изяжда децата си“. Поне не съм Иван Грозни, който убива сина си по Репин.
Остава ми единствено утехата на испанския саламест фует, който успява саможертвено да облекчи болките на егото ми.
„Stars have their moment and then die“, пее Ник Кейв. Болно ми е, но пък сито.
